Нашият патрон – Орфей

Орфей е първият психотерапевт по нашите земи, изцелявал с музика и слово, вярвал в хармонията между думи и дела, изповядвал ценности, неприсъщи за времето му – хуманност, свобода, равнопоставеност.

Нека да го чуем:

„Аз съм Орфей.

В сърцето – крепост с меч не можеш да се добереш,
песента единствено прониква

Наричат ме Миролюбец, Апостол на разбирателството, цивилизатор, Родопеец, изобретател на стихосложението.
Смятам, че враждата е станала причина да бъдат разединени земята, водата и небето.

За мене спорят дали съм трак (смел, храбър), или протоелин, но аз всъщност принадлежа на всички народи.

Майка ми е музата на красноречието и поезията – Калиопа, от нея съм закърмен с вдъхновението и любовта към музиката, поезията и всички изкуства.

Баща ми е Аполон, богът на слънцето, светлината и хармонията. От него си нося вечният стремеж към съвършенство и хармония – между външната и вътрешната красота, между физическото и душевното здраве, между индивида и общността, между човека и природата, между ритъма на сърцето и пулсацията на вселената. Търся съзвучието между словото и делото.

Може да има нещо вярно и в мълвата, че баща ми е Еагър – богът на река Хебър (по-късно ще я нарекат Марица) защото имам изключително силна свързаност с реките, планините, и природата като цяло. Обитавам планина Пантей (по-късно Родопи?), където сутрин посрещам изгрева. Обожавам да се разхождам сред горите й, по поляните, да общувам и с тревите и с цветята, разбирам и езика на птиците, животните и дори и на зверовете. Когато пея и свиря на своята Арфа, те идват около мен за да послушат. От Арфата дойде и името ми – Орфей.

Тук срещнах една прелестна нимфа, Евридика, влюбих се и имах щастието тя да стане моя жена. Бяхме невероятно щастливи, но за съжаление много за кратко. Един ден, както тя се е разхождала по една поляна със своите дружки и е събирала лековити треви, един овчар я е пожелал, подгонил я и тя в своя бяг неволно е настъпила една змия. Ухапана от змията, тя се пренесе в царството на сенките. Покрусен от мъка, със сълзи и песен измолих от Аид и Персефона да ме пуснат да отида при нея и дори да я изведа обратно на земята. Не мога да си простя, че не изпълних условието да не се обръщам назад, и тя в миг изчезна. А бяхме толкова близо до царството на светлината! Колко се молих после, колко исках да ме пуснат отново да сляза при нея … не ми дадоха втори шанс. Не можах да я прежаля, тя си остана завинаги моята единствена любима, не можех да погледна друга. За мен любовта е една в живота. Остана ми единствено арфата, музиката, поезията, и възможността да възпея безсмъртието на божествената любов.

Бях включен в похода на Аргонавтите за златното руно. По време на дългото и изпълнено с много рискове пътуване пеех на героите за Сътворението, за любовта, за храбростта. С музиката си, когато се наложеше, укротявах и високите вълни, и бурния вятър, а понякога омайвах и обезсилвах дори вражеските войски.

Не приемам робството, вярвам, че човек е роден свободен и трябва да живее свободен. Не мога да се примиря и с човешките жертвоприношения и през целия си живот се борих срещу тези варварства, но моите съвременници не ме разбираха. Вярвам, че никой човек няма право да отнема живота на друг човек, и че и боговете не го искат от нас. Не понасям грубостта, фанатизма, пошлостта, алчността, невежеството и безпросветността, дивите обичаи, разюздаността, необузданите страсти и инстинкти.

Не пия вино, пия само мляко и вода, храня се с плодове, мед и орехи. Разумът на човек трябва да остава винаги бистър и ясен за да ръководи делата му. За да има хармония както по между хората, така и между хората и природата.

Не знам защо, но някои жени не можаха да ми простят верността ми към Евридика. Сигурно има и друга причина, не знам точно каква, но един ден, както си свирех и пеех в гората, край река Хебър, вакханките на Дионисии ме нападнаха с камъни и пръти. Първите камъни, които летяха срещу ми, като чуха музиката ми, вместо да ме ударят падаха пред краката ми и молеха за прошка. Но тези пияни жени бяха твърде много, те не бяха на себе си от виното, което бяха изпили. Изтръгнаха ми арфата от ръката и я захвърлиха в реката. После с голи ръце ме разкъсаха и захвърлиха и главата ми в Хебър. Но дори и в реката, моята откъсната глава продължи да пее. А душата ми най-после намери своята Евридика, и ние отново сме заедно, вече завинаги.

Там където изтече кръвта ми, поникна едно красиво цвете, Хеберлея Родопензис – китара му казват, защото то пее, напролет. Още го наричат безсмъртниче, защото то самосъхранява живота си и издържа и на суша, и на киша, и на студ и на пек, и дори да прилича на умряло, види ли светлината и усети ли топлината, то възкръсва и разцъфва отново.“