Психотерапия

Какво представлява психотерапията – изкуство, за което е необходима интуиция, спонтанност, креативност, или наука със съответните рационални основания, логични обяснения и убедителни доказателства?

Отговорът на този въпрос е различен за различните методи и според различните автори, но всеки психотерапевтичен метод трябва да е научно обоснован, а практикуването му във всеки конкретен случай е изкуство.

Българската асоциация по психотерапия (БАП), дава следните дефиниции:

1. Практикуването на психотерапия е цялостно и внимателно планирано лечение или терапевтична намеса, на базата на обща и специална подготовка и познания (теоретична и практическа) за психопатологията, разстройства в поведението, състояния на обърканост, или по-обща необходимост от емоционално психическо развитие и зрялост на личността, свързани с психо-социални и психосоматични фактори и причини. Практикуването на психотерапия се извършва с помощта на научни психотерапевтични методи, при взаимодействие между едно или няколко лекувани лица и един или няколко психотерапевти, с цел намаляване или отстраняване на установените симптоми, за да се постигне промяна в разстройствата на поведението и нагласите, и за насърчаване на процеса на съзряване, развитие, равновесие и благополучие в лекувания човек.

2. Независимото практикуване на психотерапия се състои в практическото приложение, при най-пълна отговорност на психотерапевта, на дейностите, описани в точка 1, независимо от това дали дейностите се практикуват в качеството на самостоятелно работещо лице (независим, частна практика), или в рамките на трудово правоотношение (в институция, организация, клиника).

Психотерапия е сборно понятие, включващо в себе си нарастващ брой изключително разнообразни методи.

Психотерапията в своя първоначален замисъл е била предвидена за лечение на пациенти с психични разстройства. В тесен, клиничен смисъл този термин се употребява именно като метод за лечение. С времето психотерапевтичните методи придобиват далеч по-широко приложение – за разрешаване на психологични проблеми и конфликти, за личностово развитие и усъвършенстване, за хармонизиране на взаимоотношенията в семейството и в двойката, в помощ на възпитанието и педагогиката, за стимулиране на спонтанността и креативността в театъра и изкуствата, за изграждане на екипи и преодоляване на проблеми в организационната психология и управлението, за разрешаване на противоречия в социалната сфера, и навсякъде, където има човешки взаимоотношения.

Така понятието психотерапия придобива широк смисъл като метод, с който се постига предварително договорена, желана промяна.

Психотерапията в клиничен смисъл не е просто справяне със симптома, тя включва доста по-богат спектър от промени, водещи до личностово развитие.

Груповата терапия се приема за третата революция в психиатрията (първата е освобождаването на психично болните от веригите им, извършена от Филип Пинел през 1792 г., втората – от Зигмунд Фройд през 1893 с въвеждането на индивидуалното лечение посредством психоанализа). Морено екстраполира процесите на груповата динамика точно както Фройд направи това с индивидуалната динамика.

Психодрамата като терапевтичен метод в психиатрията е създадена в началото на 20 век от д-р Джейкъб Леви Морено. По това време все по-голяма популярност придобива психоанализата на Зигмунд Фройд. Морено развива своите идеи като продължение и като контрапункт на психоаналитичното разбиране за личността в здраве и в болест и съответно за лечението на психичните болести. Възгледите си д-р Морено представя в разработените от него ролева теория, теория за спонтанността, която прераства в теория за действието, концепциите за Теле, Енкаунтер, Социален атом и Социално пространство, Социометрия и Групова терапия. Много от идеите му са предвестник на широко разпространените по-късно системен подход и фамилна терапия. Психодрама в широк смисъл съдържа в себе си триединството от психодрама в тесен смисъл, социометрия и социодрама.

Психодрамата изследва интерперсоналните отношения в действие. Действието активира асоциативния поток и на едно психомоторно, физиологично ниво.

В психодрамата личността участва със своите:

* Емоции
* Когниция
* Усещания
* Моторна активност

Цел на психодраматичния метод е събуждане на спонтанността и креативността – най-подходящата основа за отговорна дейност към себе си, към човешкото общество и към околната среда.

Като терапия на човешката свързаност психодрамата предлага както отговорността на срещата, така и радостта на автентичността. Личността израства, а ригидността се смалява. Когнитивните умения се изострят, а социалната компетентност се разширява.

Психодраматичната работа води до изясняване на проблемни междуличностови отношения, разрешаване на конфликти, експресия на блокирани емоции, интеграция на изтласкани съдържания и експериментиране с нови нагласи и поведения.

Социодраматичната работа е насочена към конфликтите на групите в предприятия и общности, интерперсоналната зависимост, ролевите конфликти и тиранията на контекста. (Морено)

Психодрамата дава възможност в една допълнителна реалност да се случи това, което не се е случило някога в реалността и не би могло да се случи вече в настоящата външна реалност. Смисълът на това не е просто илюзорно удовлетворяване на желанието. Едно дълбоко и пълноценно преживяно душевно състояние макар и в една допълнителна реалност на психодраматичната сцена, (напр. на получаване на майчина ласка и грижа, каквато в детството не е преживявана) , може успешно да бъде интегрирано в субективната психична реалност на индивида, така че да доведе до необходимата корекция в неговия цялостен емоционален опит.